Тази пустиня всъщност сме ..ние

За всеки от нас съдбата е различна. За някои е повелила да живеят в оазисите, а за други – да градят пясъчни дюни със своите изгубени мечти. Пропуснати шансове. Когато губим контрол, наричаме това съдба. Аз не вярвам в съдбата. Тя е ръката, която се протяга да ни даде и ръката, която всичко ни отнема.

Минавам през своя живот. Плъзгам се по него. Изгарям, изсъхвам, съживявам се и точно в моментите, в които имам всичко, някой ми го отнема. Съдба – протегната ръка, която ни напомня, че в моментите, в които печелим, всъщност губим най-много.

Когато се огледам, не виждам нищо. Не виждам път, нито посока, по която да тръгна. Тогава се появява пред мен един красив пустинен мираж. Протягам ръце, вярвам безусловно в него. Държа щастието и изведнъж, моята надежда става на пясък и се стича между пръстите ми. Не мога да направя нищо, за да я задържа. Отива си пред очите ми, без да остави следа, освен парещата болка.

Обещавам си да не вярвам повече, напомням си, че никоя от тези илюзии не може да бъде истина, колкото и да ми се иска…. Но в момента, в който съдбата отново си протегне ръката, аз забравям за всичко и я поемам с пълни шепи, само за да изгоря отново…. и отново да се изправя, готова за още.



Този пост е разгледан 5802 пъти.
Сподели
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •